Хора за смет или смет за хората?

Събудих се.Късно или рано.Въпрос на гледна точка.Решавайки да взема глътка чист въздух, седнала на прозореца си с удобен перваз, видях Човек.Разбрах от къде е идвал този недоловим за спящите шум. Облечен с тениска и къси панталони,обул старите си чехли и разрошвайки прошарената си коса, той бъркаше в кофите.Онези,жълти,зелени и сини,които са илюзия ,че ще ни направят по-добри и човечни.Които се предполагаше,че ще ни подтикнат да се осъзнаем и както малките деца да се научим на ред и чистота.Тогава забелязах и почти разпадащата се количка до него.Не е скитник или клошар.Обикновен човек,излязъл от дома си в малките часове на нощта,за да направи нещо,макар и малко,значимо.
Тази вечер отново го видях.Бях завладяна от книгата си и в опит да успокоя ритъма на сърцето си,за да не изскочи от гърдите ми,реших да отворя прозореца.Но го чух!Отново беше там.Наблюдавах го как събра всички торбички,които вятърът днес бе успял да вдигни и придвижи по улиците,всички шишета,имитиращи футболни топки с които си играеха децата от блока цял следобед и всички онези полускъсани кашони,изхвърлени от супермаркета,ползващ задната страна  на блока от съседния вход за склад.След това отиде и до онези кофи от бабино време,където котките намираха своето угощение и обра изпадналото от тях.Разпредели всичко като аптекар.Подреди ги по големина и вид пред себе си,а след това съвсем небрежно ги сложи в големите цветни кофи.Огледа се,доволен от това ,което е свършил за поредна вечер.Тръгна по улицата бавно и с усмивка,бутайки празната си количка,която сякаш само заради него все още въртеше колелцата си.И изчезна зад съседният блок.
Замислих се.За мен и за хората.И за него.Този човек,най-вероятно е пренебрегнал човешката си нужда от сън,оставил е семейството си или това,което създава онзи душевен уют в дома му,за да излезе и да направи нещо за обществото,за чистата си съвест и за природата ни.От къде ли се е появила тази мисъл в неговото съзнание,как ли се е решил да го направи за пръв,втори,трети път,дали го прави и някъде другаде,а не само в районът ,който виждам да обхожда цифра нощ поред...Дали има и други като него?Човечни?Такива,които не се страхуват от това някой съсед или приятел да ги види до кофите с боклук в тъмното ,заринати с грозните остатъци от прекрасните ни дни и животи?Колко от нас биха го направили и то незадължително през нощта?Със сигурност,ако всеки от нас не подминаваше кофата за стъкло,пластмаса или хартия просто като поредната мръсна общинска собственост и обръщаше внимание на обозначението им,то тогава този човек и другите като него,нямаше да правят това.Те,също като останалите, щяха да спят спокойно,потънали в щастливи спомени или красиви мечти...
Колко от нас в действителност са тези,за които се представят?Хора,които са загрижени за това на къде вървим и какви ще са последствията от нашата незаинтересованост?

Кога демонът ме превзе и кога аз превзех него...

От векове наред хората живеят със своите страхове.Намират ги за грешни,странни,срамни,предпазват се чрез тях.Обвиняват фантомни образи за вината си пред света,нарочват невинните и ги жигосват заради непорочността им пред тях.Живеем с тези хора,превръщаме се в тях и не го осъзнаваме докато не стане късно.Правим нещо,за което не сме сигурни какво ни е подтикнало натам,но сме го извършили с бистра мисъл и чисто съзнание ,че ТАКА трябва да бъде.Обвиняват шизофрениците в лудост,а те единствени разкриват на света своите демони.Мечтаехме за прости неща,възхищавахме се на красивото и обръщахме глава с погнуса от грозното.Казвахме си "Няма да стана такъв човек,защото не искам да съм един от тях".С времето с нашите малки и сякаш незначителни действия,ние се приближавахме към стартовия финал без да усещаме какво ни очаква.Ние изгубихме душите си и ги заменихме с почернели от болка и гняв протрити парцали.

Сами го направихме.Не за друго,а за да можем пред себе си да запазим онази недокосната от грешки частица красота в себе си.Спряхме да виждаме малките неща,които изпълваха с блясък очите ни.Събуждахме изкуственият смях пред различното и сочехме с пръст.Те не са като нас,те не са като нас,те не са като нас!Отдадохме се на греховни мисли,действия,желания и ги приехме като норматив,за наше успокоение...

People are people

Къде изчезнаха хората?Защо ги няма?Скриха ли се?Само аз ли се питам това...
Чета статии,пълни с ужаси и мъка,които оставят онзи горчив вкус в устата ми и сбръчкват челото ми.Оглеждам се на улицата и виждам същото.Дори децата не се усмихват както преди...
Иска ми се да можех да променя нещо.Да помогна.
Поздравявам.За добър вечер или добър ден,а те ме гледат.Сякаш съм научен трофей.Рядко някой отговаря и често си мисля,че грешката е в мен.Спомням си времето когато мен ме поздравяваха.Усмихваха се,очите им светеха и не гонеха времето с нерви.Виждам същите хора по улицата сега,но...това не са те.Тези са сиви,мрачни,дълбаят сами в себе си и поставят стени.Прикриват се в черупките си и не ,за да видят кой ще се осмели да ги разчупи и да бъдат истински.Не.Правят го,защото ги е страх.Защото те отдавна са изгубили себе си.А може би и защото така по-малко боли.
Видях малък паднал ангел.В сините му очи тъкмо се задаваха вълните от сълзи.Спомних си времето ,когато аз падах и ожулвах коленете си,как родителите ми се притичваха на помощ още преди сълзите да потекат и после получавах лакомство.В повечето случаи ,от баща ми- желирани вампирски зъби.Прибягах до детето,обгърнах го с ръцете си,за да го успокоя...Казах му,че всичко ще се оправи,а то ме погледна с онзи блясък в очите и видях една изкривена,но все пак истинска усмивка.В следващият момент майка му едва не връхлетя върху мен.Развика се какво съм правила с детето й,за каква се мисля...Почувствах се виновна,че помогнах.Но нея я нямаше в момента на неговото макар детско,тежко за него падение.Скара се и на детето си...Ядоса се.
Нали човекът уж беше социално животно?Какво стана с нас,социалните животни?Защо се ограничаваме с един кръг от себеподобни,които не смеем да обогатим?Имало е времена,когато това не е било само при хората ,живеещи в село.Познавали са се,говорили са един с друг,вярвали са си,споделяли са не само дълбините на душите си,а и трапезата,домът...Защо се спираме на определен или не толкова определен,но страхуващ се от нови попълнения брой приятели?С хората изчезна и приятелството.Използват се един друг уж ,за да оцелеят,да получат това,което прави тях щастливи по някакъв начин.Изграждат лъжливи мостове към себе си за околните,оставяйки всички в заблуда и след това отчаяно обвиняват " Ти не ме познаваш!" 
Иска ми се да съм човек.Да не съм като тях.Не мисля,че са лоши.Те са личности,макар и покрити с бетонови стени.Има нещо красиво и в тях.И те обичат.Но кога общото между нас стана това ,че се крием,лъжем и крадем ,а не това,че мислим,грижим се и си помагаме в трудните моменти?
Къде са хората?Къде са човеците...?

Diabolus

Малки луничави пътеки...

Всички водят ме нагоре!

С ръцете си прегръщам небето...

дом намирам в печената глина.

Докоснали истината лица

в невинни възрасти правят реалност!

В тъмна гора,заспало ехо

на миналото дебна.

Виждащите събират илюзии!

За луната подарък-

кошмари с утайка...

Отдалечават се висините.

Чувам печата.

Като алена буква,

марката се откроява.

Моето време ли е?!

Пушат комините...

разумните знаят!

Ангелите дори не осъзнават къде са.

Дали са в синьото небе?

Дали дошли са в Ада?

Дали мечтае Дяволът за мен?!

Далече в мрака...

пробягва ухание.

Уиски и тютюн.

Мечтаещите на транса се поддават!

Нечии стъпки дочух.

В сандъка с целувки...

там,тихото гали с милостиня!

До църквата тихо минах и аз.

Вярващите кръстят се!

Господи...

Дяволът ме взе!

Мръсни думи

Тишина в мимолетие

и първороден грях!

Треперя в мрака като идва...

Демонът черен,

сякаш ангел в мен съзря.

Пресича ме с целувка...

и остър език!

Две тела,

от забраненото изляти.

Разкъсва моето безсрамие!

Моя сладка болка,

принадлежа ти!

Малки,мръсни тайни...

предвкусвам смъртта.

"Не казвай на никой...

На никой не казвай!" шепти.

Двойка бедрата ми

отново няма да бъдат!

С нокти остри 

кожата ми съблича...

В едно проклинам

Ада с Рая!

Гласът му ме изгаря.

Впива зъби 

във плътта ми!

В адски мъки демонът изстена...

Приютих в същността си

тежестта му.

Онзи горе го наказа...

Капки кръв с безвремие.

В мен видя жена...!

Брокер на кошмари

Без да усетиш и той е вече тук.

трениран брокер от векове назад.

Срещна даже моралното с неморалното.

Отдадената на Бога ,плътта си на него показа.

Децата малки с пирони си играят

и неусетно килерът ги поглъща!

Душите нещастни, затрупани от стените на

спалнята, молят за време!

И виждат светлината в мрака...

Опияняват се от аромата на уиски...

Той е там. С усмивка и концертите на Моцарт!

Продава им кошмари. Не закъснява.

Не подранява. Няма часовник дори!

Сюжетът на приказка в ужас превръща.

Илюзия за невинно и красиво съчинява.

Проскуба гарванът проклет.

И черната му човка на лицето си постави!

Очите му със кръв се пълнят.

А той се забавлява.

Като магия кафето ме приспива...

Но той е вече тук.

И кошмари ми продава...!

Вселена

Разливах се по Вселената.

Фибрите със звездите танцуваха.

Лутах се из замъци от карти...

Минало и бъдеще в едно се сливаха -

инжектираха отровата ти!

Бърках пулса си със твоя.

Във всяка реалност целувах те!

Във всяка фантазия събличах те!

С дъх опитомявахме Луната...

...и търсехме Малкия принц!

Диаболично

И преди да бъда сътворена,
само миг преди това!
Войната със човешката си глупост
АЗ продадох.
В замяна на това - сърце получих.
Не за друго. За да си играе Опашатия.
Крещях. Нападах. Пръсках слюнка.
В очите пожари пламваха,
а тялото на жар ставаше.
До стената полудяла го притисках!
И дори онези черните стояха.
Накрая на колене го молих!
А той стоеше и ме гледаше отгоре.
Едно единствено от Него аз поисках...
... а той със глас ми се изсмя.
Омръзна му.
И лицето ми с длани обгърна.
А то тупти и ме чака!
Цербери и долни твари пазеха го...
С насмешка той ми каза:
"Ще играеш моята игра!"
Не можеше ли след като ще съм
сред хора и аз сърце да нямам?
Не ме е страх от тях. Но ще го видят!
Ще го снимат като шедьовър...
... ще го удавят в кална локва.
Не исках повече това. Не исках.
"Не от тях - от тебе повече ще те боли.
Ще ти бъде гадно, а то ще се опитва
да избяга. Но какво пък? Нали е забавно?!
Наздраве, копеле, пийни си."
И сега сълзи не падат.
Единствен дъждът ме спасява.
Но на хората им харесва
да ги правят нещастни.
Обичат да ги лъжат. И да вярват...
Отдавна изтрих линията.
А как исках да съм камък!
Сърцето на тъмно да скрия, за да
не съм в играта Негова!
Но ето ме отново тук.
Отново.
И отново...

Улична меланхолия

Видях хората. Срещнах ги днес.

От кал направени и счупени на две.

Под кашоните не търсиха финес,

а по калните улици беше им добре.

Скитникът погледна ме с едно око,

с вестник бутилката си бе покрил.

До него приближих се плахо,за добро

попитах го защо така се е пропил.

С булеварда от зори до мрак си е говорил

и не следи, а фасове след себе си оставял.

Със живота мислейки си, че се е преборил

за дъжда и малките неща съвестно забравял.

Залези и изгреви рисувал.

Като Дон Кихот света обиколил.

Със грозни проститутки бил мърсувал,

но на Времето дълга си не платил.

"Внимавай,закъснява!" казва той,

подавайки бутилка, поклащайки глава.

Отсреща улицата кучката надава вой.

Светофар притиска ме, потънал в самота.

Стоя и пиша за житейски правила,

свещ водната чаша с вино озарява.

Да пием днешно време не е грехота

и аз като него не мога да забравя...

Безименно

Остана само дим.

А по улицата цветове разтичат се без срам.

Червеното кожата бяла пробива.

Зеленото тиктака в сълзите.

Жълтото застига черното.

А то е вече в мен.

Глухите ти стени крепят портрета без рамка...

...и мен ме няма!

Дъгата тази нощ хоризонта безмилостно разкъсва.

Той се смее.

И танцува.

Танцува...

Макиаж тече на капки по гърдите му...

...и по асфалта.

А сякаш сърцето му разяжда!

Но мен ме няма.

Пясък съм...

И гранича с лудостта!

Остана само аромат от мен...

...и цигареният дим!

Спасение

Дори запетайката чувствам!

Изречението превръщам в мемоар.

Плача за точка,в която ме няма.

Странна и раздърпана тъкан е кожата ми...

...мразя се!

Нека се измъкна от моето Аз!

По-сива нека съм!

Поне няма да гори...

Като грамофонна плоча по пода се търкалям.

Душата ми се разпада.

Събирам я и парченца наново подреждам.

Палитра...

Емоции...

Капка ром...

Лека сладост.

Поне на прах не ставам!

Увод

Не съм от хората,копнеещи за блог,внимание и хора,които ги следят за всяка нова публикация.Не съм такъв човек.Не искам и да ставам.Правя го за себе си.Правя го и за вас,заинтересуваните.Ще разкривам по мъничко от себе си,за да ви е по-лесно да ме разберете.Ако знаете какво искате и разбирате собствените си идеали,покрити от ценностната ви система това няма да е пречка за вас.